Търсене:
Гордост и болка

Както в Русия, в началото на ХХ век и в днешни дни у нас надигат глас чужди езиковеди и свързани с другоезични култури родни интелектуалци, които препоръчват писменият български език да премине от кирилица към латиница. Те обосновават настойчивостта си с наложителното приобщаване на страната ни към Европа и света, с активното общуване чрез интернет и електронна поща. Сякаш чужденците изведнъж ще прогледнат за нашия език, ако пишем с техните букви! Нали българският, както и да го изписваме, пак си остава за тях чужд! Познаването на една азбука изобщо не прави понятни езиците, които я използват. На испанци, французи, италианци, чехи, поляци, американци, англичани, турци и т.н. също се налага да учат немски, въпреки че като германците пишат родния си език на латиница. Така че не кирилицата е някаква пречка при общуването с чужденците, а непознаването на езици.

Неотдавна брат ми, който от години живее в чужбина, се върна в София да довърши третата си книга. Междувременно се захвана с няколко статии за нашата преса. И още с първите редове на компютъра установи, че на кирилица пише значително по-бавно, отколкото на латиница (всичките си писма, дневници и бележки, както и първите си книги бе изписал на ръка, а след това електронната поща на латиница измести всичките му занимания на родния език, така че в последните години изобщо не му се бе налагало да ползва нашите букви на компютъра). И понеже беше свикнал всекидневно с и-мейли на български, но с английската азбука, реши да пише и авторските си материали на латиница, за да не се бави. След това включи в компютъра си програма за превръщане на чуждите букви в наши и текстът автоматично бе прехвърлен на кирилица. Но при транслитерацията нашенското “ъ” се появи като “а”, защото нямаше подходящ знак за специфичното му произношение. Да не говорим за ж, з, ударено и, ц, я и др., които тук-таме бе изписал неправилно на латиница и се бяха прехвърлили неточно. Затова, докато пресее дългия материал буква по буква, изгуби повече време, отколкото да беше писал на кирилица. Та цялата работа ми заприлича на приказката за оня майчин син, дето след връщането си от странство станал толкоз учен, че се гнусял от селската работа и уж забравил на какво викаме мотика, но щом я настъпил и тя го пернала по челото, набързо му дошло на езика омразното й име.

На всички латинолизци няма да задам въпроса дали обичат родния си език. Ще ги попитам нещо друго: защо предпочитат студената рилска или витошка вода, защо след завръщане от чужбина налитат на апетитните ни печени чушки, защо се опиват от свежия горски въздух? Не са ли именно вкусът и ароматът на родното онази притегателна мощ, незаменима с никакви чуждоземни блага? Както народът казва: “У дома и стените помагат”. Същото е за нас и азбуката ни – като удобна стара обувка, приела формата на стъпалата ни. Нито ни стиска, нито ни убива. Дори не я усещаме. И затова сякаш сама ни помага да ходим, улеснява крачките ни. Сменим ли я с нови, лъскави обувки, ще се спъваме, ще вървим разранени и накуцващи. А и нищо не налага да изхвърляме на бунището нещо, което вярно ни служи хилядолетия и е изтърпяло даже правописната рабфаковска реформа.

Преди време случайно узнах как един чужденец, показвайки се много начетен, попитал семейство наши емигранти: “Вие, българите, май пишете отдясно наляво?” Сигурна съм, че няма да се намери наш сънародник, който да не бъде изпълнен с възмущение и да не поиска да постави на място такива “грамотни” всезнайковци, които смесват Европа с арабския свят. В подобни случаи нашият гняв избликва от хилядолетното ни самочувствие, че още от IХ век ние имаме своя писменост и сме славили Бога на майчиния си език, докато цяла Европа тогава е пишела на латински и гръцки.

При нас повече от други народи проличава извечното противопоставяне между материя и дух, между скромни материални възможности и щедро раздаване на ценности, родени от мисловността, знанието, богатата емоционалност и неоспоримите дарования на българина. Когато мислим за българската духовност, преизпълва ни гордост от постиженията на нашата култура през вековете, още от времето на най-точния древнобългарски календар. С гордост, но и с болка, че съвременните деца, преди още да овладеят кирилските букви, научават чуждата азбука от табели, етикети и улични фирми. Защото увяхващото ни понякога самочувствие е най-добрата почва за наместването на чуждите ценности. Не че не тачим своето. Напротив, скачаме с възмущение срещу всяко открито подценяване на българското, но в угрижения си делник допускаме безброй паразити до снагата на родното. И те, хитро маскирани като услужливи доброжелатели, първо се вгнездяват в съзнанието на младите, за да го отродят и проядат отвътре.

Добре, че припламването на българския талант, на воюващото и градивно слово, на музикалната дарба, ваятелството, архитектурния гений, научните достижентия и всички прояви на нашата всепризната духовност постоянно ни придърпват нагоре и напред и ни подхранват с увереност, че въпреки оскъдицата светлината на духа сияе и разнася славата на България. Виждаме как светът с охота разтваря вратите си за нашите артисти, певци, учени, специалисти, програмисти, хора на словото, художници и мислители, в които не е приспан живият, градивен дух. Защото ние от древността “кръстосваме дух с огнен меч” и умеем да побеждаваме в двубоя между силата и ума, между земята и небето, между мускулите и обаянието на интелекта, между властта на парите и човешката изобретателност, между технологиите и неизчерпаемата мощ на нашия вътрешен свят, който е и доброта, и знание, и мечтателност. Побеждаваме и леността, родена от охолството, и ширещото се консуматорство, и космополитизма на сметкаджийството, и продажността на бездарието, и привеждането пред силния, побеждаваме и изкушението да живеем лесно, но празно. Народ, който има силата да направи този свой избор и да остане верен на своята рождена земя, на своето спасително четмо и писмо, на вярата си в доброто, а не в насилието, такъв народ винаги ще стои изправен като вековен лес, защото в жилите му пъплят сокове от древни коренища, прегърнали чак земните недра. От тяхната енергия едреят в историята и съвремието плодовете на българската култура и наука, които изграждат националното ни достойнство. Защото нищо материално и земно не може да се сравни с излъчваната светлина от създаденото за другите, от разцъфтялата духовна ценност. Това е истинският влог на България в световната съкровищница, който пребъдва с трайността на сътвореното от монаха Паисий Хилендарски, от великия бас Борис Христов, пребъдва в земния рай и богородичната хубост на българката в платната на Владимир Димитров-Майстора.

Затова можем само да се изсмеем пред злокобните и лекомислени прогнози някой ден нашите скъпи кирилски букви да бъдели заменени с латиница. Толкова е безумно, както през 1963-а искането на Тодор Живков да бъдем включени като съюзна република на СССР. Срещу подобни продажни идеи дори не си струва да хвърляме камък, защото повече ще ни се услади да ги заплюем с презрение!

Нашите кирилски знаци са непоклатими и така трайно сраснали с народния дух, както са вградени в нашето светоусещане Балканджи Йово, Крали Марко, Хитър Петър, Дякона Левски, героите на Йовков, Вазов, Елин Пелин и Димитър Талев, както е велико и свещено делото на светите братя Кирил и Методий.

Източник: Диана Александрова
Дата: 25.03.2002 г.
Всичко за дома
Няма мнения

Изпрати на приятел

Печат
Начало   |   За нас   |   Нов материал   |   Права   |   Реклама   |   Контакт

udoma.com | Хол | Свободно време | Пресата | Гордост и болка
© 2000-2018 Udoma.com. Всички права запазени.