Търсене:
Има ли оправдание за двуличието?

Откакто свят светува, в нас се борят две начала – доброто и злото, духовното и материалното. Имам чувството, че се променят само условията на живот, а същността на човека остава една и съща. Както е казано: “Нищо ново под слънцето.”
Добродетелите и недостатъците съжителстват във всеки от нас в различна степен, в различни съчетания и съотношения. Според превеса на едните или другите нашата личност се определя като “положителна” или “отрицателна”. Едно от любимите ми човешки качества е честността. Лъжата и прикритостта са омразни както на мен, така и на повечето хора. Все пак, вероятно у мнозина може да се открие малка доза двуличие. Когато то е съвсем ограничено, когато у някого има едва трошица двуличие, бих приел това за не особено голям недостатък. В някои случаи трябва да проявяваме търпимост към малките грешки на другите, опитвайки се да им ги посочим с такт и обич, за да се преборят със себе си и намерят път към доброто. Не може да се твърди, че сме лицемерни, когато отминаваме с шега или укорно поклащане на глава някоя неособено похвална постъпка на приятел. Заради добрите взаимни чувства ще намерим подходящото време и съответния тон, за да разкрием неодобрението си.
Обикновено смятаме за двуличие изказването на неща, които в действителност не мислим, но играем спектакъл в свой интерес. А всъщност лицемерие може да бъде и незаемането на позиция, мълчанието и отказът да вземем отношение по някой въпрос. В общи линии, двуличието е проява на инстинкта за самосъхранение. Ако преценим, че ще пострадаме при изказване на отрицателното си мнение, ние предпочитаме да премълчим. Особено в нашата младежка възраст, когато демонстрирането на самочувствие и критичност се смята за неуважение към възрастните. А кой от зрелите служители в коя да е фирма би си позволил да посочи в очите на шефа си или пред висшестоящите в обществената йерархия техните недостатъци? Нали поради подчиненото си положение е застрашен с уволнение, тормоз или отмъщение? В случай че недъзите, грешките на околните или на началниците са значителни и вредят на работата, на атмосферата в службата, дори на цялото общество, намират се хора смели и честни, надарени с воля и сила, които открито поставят пред всички болните въпроси. Такива личности печелят уважението на останалите. Но далеч не всеки намира вътрешна решимост да бъде като тях.
Моето заключение е, че повечето хора са в известна степен двулични, крият мнението си, не искат да си създават неприятности, старателно избягват откритите конфликти. С удоволствие сплетничат зад гърба на някого, особено по адрес на силните на деня, одумват колегите си и началниците, дори си позволяват груби изрази и закани по техен адрес, но стигне ли се до разкриване на картите, избират мълчанието пред сблъсъка. Нашите съвременници предпочитат “златната среда”, не изказват крайни мнения, щом зависят от нечия власт, чужд им е максимализмът, когато са подчинени. В такова поведение се оглежда една от степените на лицемерието. На опашка в магазина, при кавга на улицата или в автобуса повечето присъстващи се стаяват, правят се на глухи и неми, дистанцират се, за да не пострадат. Срамувам се, че живея сред такива хора – бездушни свидетели на безобразни постъпки, които не се притичат в помощ на несправедливо обижданите или нападнатите, гушат се в яките си като лалугери в дупка, но ако те са жертва на агресия, се възмущават, че никой не им протяга ръка. Не е ли такова поведение онази омразна проява на двуличника, равнодушен към всичко, което не го засяга пряко? Той може да не се намеси, да премълчи, за да не пострада самият той, или дори да изкаже подкрепа за по-силния, за да спечели благоволението му.
В такъв смисъл двуличието е една от най-често срещаните черти на характера в нашето съвремие – черта, стара като света. Всички знаем приказката на Андерсен “Новите дрехи на царя” и сме се присмивали на лицемерието на поданиците, възхваляващи красивите царски дрехи, които просто липсват. Не само страх пред велможите, но и боязън да не разкрият собствените си недостатъци, глупостта и лъжливата си природа, кара хората да се кланят пред силните и да ги ласкаят, а в същото време да им се смеят наум. И само децата, с тяхната неподкупност, казват истината. Малките винаги са били символ на искреността, защото им липсват грозните уроци на живота, сблъсъкът с действителността не е пречупил характерите им, още не са кривнали по пътя на измамното мълчание и на двуличието. Имам чувството, че възрастните цял живот тъгуват за чистотата на детските си души, усещайки се притиснати в одеждите на вечното съобразяване, лицемерие и въжеиграчество в обществото. Смятам, че именно социалният опит прави хората неискрени и двулични, те избират фалша като изход за оцеляване, за да не пострадат от изказването на отрицателното си мнение. И все пак, как се възхищаваме от онези смелчаци, които издигат глас пред всички: “Царят е гол!” Далеч повече са възгласите, които бихме искали в днешно време да изкрещим и ние в лицето на един или друг: “Министърът е корумпиран; директорът е некомпетентен; началникът е използвач; съдията изпълнява политически поръчки; хирургът е алчен; приятелката на сестра ми търгува с тялото си, съученикът ми продава дрога, учителят е грубиян; комшията е мутра; задушават културата на България; продават интересите на Родината ни; страната ни загива; не се раждат българчета...”
Споменах, че един от образите на инстинкта за оцеляване е двуличието. Разбира се – в низшата си степен. По-развитата форма на лицемерие не е толкова невинна. Мога да оправдая някого, премълчал истината от страх за кожата си. Бих разбрал и един мъж, ласкаещ хубавите или недотам хубавите жени с мили комплименти, защото той иска да им създаде настроение, да изгради и своя образ на приятен колега, съсед или просто познат. В много случаи двуличието цели да ни представи в добра светлина пред някого, да му станем симпатични. Може и да има малко изгода в това, но в рамките на умереността. Когато обаче користта може да навреди на другите, когато лицемерно се говори нещо благовидно, за да се прикрият зад красивите фрази мръсни цели, тогава двуличието се превръща в долна демагогия. Особено вредна е политическата демагогия, популизмът, гъделичкането на народа по болните теми – цените на стоките и енергията, хлябът на трапезата, здравеопазването, образованието, социалната политика. Да се представяш за честен демократ, служещ на обществото, а всъщност да лъжеш народа; да работиш уж за другите, а безскрупулно да извличаш изгода само за себе си – не е ли това отвратителното лице на някои съвременни политици? По света се разкриват срамни сделки с морала, доказващи, че рибата се вмирисва откъм главата. Онези високопоставени личности, които са пред очите на обществото, облечени в неговото доверие, трябва да бъдат сто процента безукорни. А именно някои от тях не устояват пред властта и парите, замесват се в тайни спекулации, замърсяват обществения си образ и сриват авторитета си.
И ако можем да намерим обяснение за двуличието, дори да го оправдаем в някои от дребните му измерения като раздаване на комплименти, делнично ласкателство и др., то двуличника-кариерист не мога да оправдая. Двуличника-демагог – още по-малко. За двуличника-предател на обществените интереси, за лицемера-подлец и измамник също не бива да има пощада. Такива безлични същества тръгват от подлизурството, от хитростта, от липсата на достойнство, търсейки измамната сила на богатството. При тях на първо място е изгодата, личният интерес и незаинтересоваността към хората. Вредите, които нанасят в духовен план, са много по-значими от тези в материално отношение. Защото много почтени хора загубват вяра в живота, сблъсквайки се с мошеници, лицемери и подлеци, демагози и използвачи. А обезверяването лишава човека от вътрешната опора, която му дава доброто. Затова двуличниците и лицемерите са като поледицата през зимата – всеки ги избягва и облекчено въздъхва, щом ги отмине. Мнозина остават с изпотрошени крайници, когато допуснат да бъдат подхлъзнати от тях. Задача на обществото е да намери онази температура на нетърпимост, която да разтопи поледицата на двуличието и да ни избави от неговото безчестие.
Затова в началото казах, че материалното и духовното са във вечна борба вътре в нас. И злото винаги е свързано с тленното, с материалното, с тялото и неговите желания – разкош, пари, власт над другите, удоволствия. Но тези нетрайни неща всякога са били извор на изкушенията в нашия живот. Идеализмът, устойчивостта на духа, последователността в отстояването на морала – това е онази висша човешка същност, неподкупна и силна, по-могъща от телесното, защото е истинската енергия на доброто в нас.
В заключение бих казал, че човешко е да се греши, но пък колко достойно е да не се поддаваме на изкушенията! Борците, донкихотовците, непримиримите, откритите, нелицемерните хора – те са гордостта на човешкия ни род. Те не се продават за тридесет сребърника, те излизат с открити гърди срещу заплахата на злото. Не всеки е светец, но пък колко почит, възхита и обич даряваме на онези силни духом люде, които устояват пред злото и намират сили в себе си да останат честни, чисти и с много светлина в сърцата си!

Източник: Диана Димих
Дата: 23.01.2003 г.
Всичко за дома
Няма мнения

Изпрати на приятел

Печат
Начало   |   За нас   |   Нов материал   |   Права   |   Реклама   |   Контакт

udoma.com | Хол | Свободно време | Пресата | Има ли оправдание за двуличието?
© 2000-2018 Udoma.com. Всички права запазени.