Търсене:
Орисията на идеалиста

"Човек, дорде е жив, се лъже..."
Елисавета Багряна

Има хора благородни, душевно щедри и широко скроени, за които аршинът на еснафлъка е нищожно малък, мерките на привичния бит не могат да обхванат цялото вътрешно сияние у тези рицари на вярата в доброто.
“Човек, дорде е жив, се лъже…” – това не би могъл да изрече някой материалист и сметкаджия, егоистична и дребнава същност. Защото такива просто не се лъжат. Или ако се измамят веднъж, втори път не ще им се случи. Въпрос на чест за тях е да не се минат. Те умеят да пресяват плюсовете и минусите, избират винаги изгодата, нямат скрупули и не ги вълнуват нравствеността и етиката. Те и пръста си не помръдват без сметка. “Каква ми е файдата?” е основният въпрос за тях. Докато другите, идеалистите, хората на духа, в живота често се лъжат и преживяват безброй разочарования. Но никога не получават обица на ухото си в резултат на разочарованието, никога не придобиват имунитет срещу нищожеството на материалистите. И не от наивност цял живот крачат на няколко стъпки над земята. У тях просто е вродено доверието в човека. Техният жребий е да служат на доброто, да отдават всичко от себе си за другите. Дори да не им се отвръща със същото, те не могат да станат подозрителни, затворени в черупката си, отчуждени и зли. Само ако светлото у някого е мъждиво, ако доброто в него е оскъдно, тогава сблъсъкът с живота го озлобява. А другите, с мощен заряд на вяра и всеотдайност, с неизтощимо сияние на душевна красота и човещина, завинаги съхраняват стойностното у себе си. Самата им същност е да бъдат носители на вътрешна енергия, да заразяват света с огъня на сърцата си, да умножават благородството по земята. Разочарованията не ги правят пресметливи, нито срещите със злото и неблагодарността спъват стръмния им път нагоре. Колкото и да се опитват да ограбят доверието им, то не се стопява. Само се наранява. От тях постоянно взимат, но това не ги прави по-бедни. Мамени и изигравани, те носят своя кръст да преминават през хищничеството и коварството с вдигната глава и да остават по-богати и по-горди с презрението си към съблазните на бездуховното.
Тежка е царската корона. Изричаме това за отговорността да бъдеш различен, да бъдеш на показ, да се ползваш с името на рядък екземпляр. Такава е участта на идеалистите. Едни им се възхищават, други ги подиграват, но всички са особено взискателни към тях заради ореола им, върху който би проличало и най-малкото петънце. Затова никак не им е лесно да носят своята чистота, да не се поддават на изкушенията и да се издигат над материалното. И често да се лъжат в хората, да се подвеждат от уж добрите им намерения. Но нищо, тяхната сила е в това – да вярват в човека. Да се оказват излъгани, но никога те самите да не измамят нечии надежди. Нелека съдба, но достойна.
Толкова често сме били подвеждани, очаквайки да открием у околните собствената си добронамереност. Не ви ли се е случвало след поредното разочарование да се заречете никога повече да не се притичате на помощ, да не протягате приятелска десница не само на случайни хора, но дори и на познати, защото колко ли пъти ви е вледенявала човешката неотзивчивост? Заричате се да командвате емоциите си, да бъдете сдържан, да не правите стъпки само за едната добрина, без никаква сметка. Иска ви се понякога да приличате поне малко на другите, да мислите повече за себе си. Дори се ругаете наум заради неспособността си да извличате изгода. Но колкото и да се самонавивате, щом дойде решителен момент, вие спонтанно избирате своя нестандартен път, реагирате импулсивно според неподкупната си природа, хвърляйки сили и време да помогнете някому в беда. Едни минават през трупове заради недостойната си цел, други с неудобство приемат дори словата на признателност за сторения от тях жест.
Наричат ги рицари. Зоват ги герои. Аристократи на духа. През вековете те са отдавали живота си за една висша цел, за едно посвещение – родолюбие, наука, вяра, прогрес. Горели са на кладите. Висели са по бесилките. Загивали са на дуел, бранейки честта си. Отказвали са постове. За да съхранят себе си. Доверието си в човека и човешкото. Понякога са незабележими. Има ги край нас. И те са хора от ежедневието и с присъствието си в него те го красят. Самото им съществуване в делника е празник за човечеството, защото с посвещението си на нещо по-съвършено, с възвисеността си над земната кал те увличат и други подир себе си. Като Икар, политнал към слънцето.

Дата: 25.11.2004 г.
Всичко за дома
Няма мнения

Изпрати на приятел

Печат
Начало   |   За нас   |   Нов материал   |   Права   |   Реклама   |   Контакт

udoma.com | Хол | Свободно време | Пресата | Орисията на идеалиста
© 2000-2018 Udoma.com. Всички права запазени.